КЪДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Социологията е измислена, за да дава картината за реалността през очите на хората. И уж би трябвало да е безкомпромисна, макар и не спадаща към точните науки, пък нещо и нормалните люде, и политиците, и овластените й вярват. Макар да я използват и възхваляват, когато резултатите от проучванията отговарят на поръчката. Може би затова. Тя е в ръцете на нашенци и те, като всички балканци, правят всичко възможно да намерят на работата лекото и на хляба мекото. Затова и почти всички анкети са водени, както се казва в анонса, в столицата и някои по-големи градове. А отдавна хората твърдят, че София не е България. Нито пък само градовете
.

На десетина километра от всеки среден български град пътникът навлиза в друг свят. Селото. Където животът тече в три измерения едновременно – реалността, мечтанията за спасение посредством миграция, телевизионния живот. В селската реалност има един важен проблем. Не приемането ни нейде, нито политическата ситуация. А оцеляването. Примитивното, битово оцеляване. Микроскопични пенсии за онези, които цял живот са гънали гръб под слънцето по полята, малки нивички и градинки за лично потребление, домашни живинки, изложени еженощния риск да се превърнат в циганска плячка.


Основно състояние на психиката е несигурността. Не за утрешния ден – от идващата нощ се бои селянинът. От безвластието, от липсата на държавно крило над живота му, от ставащото около и в двора му в мрака. С падането на нощта светлините угасват. Едно, че утре полето чака и няма време за нощни магазини, друго, че и до кръчмата, обърната в барче, е опасно да отидеш. А там е царството на останалите на село неколцина младежи. Които само чакат сгода да заминат в града – който ще да е, дори малко градче, но не тук, в умиращото село. И, докато чакат, са си изградили свое виждане за града – поне в бита. Барче, сателитна телевизия, хазартни игри, проникващите вече и тук наркотици. Засега леки.


Третият свят е далечната телевизионна реалност. Нямаща нищо общо със селската, тя е като сън за хората. Сериали, игри, новини, показващи нещо далечно и априори прието за красиво. И куп политикани, които хората познават по лице, глас, в груб дори. Защото за тях те са все още представителите на държавността, водачите на държавата, която отдавна е разрушила и забравила селото. В селото преса няма – освен понякога случайно донесен вестник. За увиване. И селяните приемат, че света извън малкото селище е този от телевизията. Вярват – защото…”Ами по телевизията казаха.”.Никакъв анализ на реалността, никакви виждания за бъдещето. Че кой е сигурен дали утре че се събуди?


Вярно, политици и министри ходят – предизборно – по селата. Фризирани, подготвени, бързо забравяни от тях посещения. Нещо като годишното посещение на гробищата – да се пооскубе тревата, да се пооправят килнатите паметници. И – обратно, защото животът си тече. А българското село постепенно става спомен или атракция. Изпадащо от реалността, за която уж честно ни осведомяват политици, журналисти, социолози, чиновници.


http://genek.info/